Мислиш, че заставайки пред клавиатурата всичко ще се подреди и изсипе така, както се случва в главата ти. Умните мисли и философски хрумвания ще се напъхат в буквите по уникален начин. Обаче не се получава. Никога не ми е било лесно да пиша. Кофти хрумване да водя блог, нали?
Съвсем друго е, когато слушаш някой. Не говоря за слушането, при което успоредно водиш диалог със самия себе си. А за онова - с вникването и търсенето на детайли. С показването на съпричастност, без да се правиш на умен. С излагането на виждането си за нещата и алтернативата на опита.
С писането, обаче стъпката към подреждане на хаоса е направена. Благородно завиждам на тези, които подреждат мислите и създават своята картина на действителността. На тези, които винаги намират точните думи и желанието и нуждата да пишат, не ги прави още по-объркани. Които могат да изкрещят без глас така, както ми се иска да го направя сега.

Искам да извадя онази ръка, която чрез метафората стои в джоба ми и да направя нещо...Човек е устремен, когато си помага в движението и с двете, нали?
Защото, статиката в живота е много повече, а на мен ми е писнало да чакам. И ако е философски да се твърди, че състоянието на покой също е движение, то аз искам да бягам и ВИКААААААМ!

MUSIC IS THE BEST

Когато преди три години в сградата на фирмата влязоха хората с бели халати и банки за кръв, в ръцете си вече държах анкетен лист, прехвърляйки идеята да даря или не, какво би станало и какво не....Тогава смелостта ми определено клонеше към нула и когато безволево изчаках същите тези хора да си заминат, се почувствах много слаба и гузна. Обещах си, след година да променя поне малко от себе си и да подаря нещо, за което никой не ме е молил. И ако за китайците в живота на един човек има 83 проблема - а истински мъдрият решава постоянно появяващия се 84-ти, то и аз нямах нужда страховте ми да бъдат с един повече...
След година, легнах на походното легло и предвидливо избрах лявата ръка. Не почувствах болка, отвръщение или слабост от вида на кръвта, която ме напускаше по тънките тръби, за да напълни толкова нужните 400 мл.
Знаете ли, че ако стандартното количество не бъде достигнато, по една или друга причина, кръвта трябва да се унищожи?
Виждаш капки от съществото си, а времето нужно на течността - безумно дълго. След цяла вечност, изправяйки се, се усмихнах на себе си и тази усмивка безкрайно много ми хареса. Не ме интересуваше мнението на околните, обсипващи с доводи за това, колко е опасно и неразумно. Набързо променената заседателна зала , кънтеше едни от най-шумните и дивашки разкази за иначе солидни колеги и предателството на организма им при вида на игла и мнооого кръв. Още една година по-късно, отново легнах там. Вече знаех кръвната си група - А положителна. Най-често срещаната, ми каза снизходително сестрата. Но пък се приема добре от всички, допълни, смекчавайки обидата от констатацията, за не чак толкова голямата уникалност на съществото ми. Хората в същата зала бяха по-малко, пакетите с храна и сокове за дарителите (, които приемахме само от страх да не бъдем взети за надменни и неблагодарни), още по-оскъдни. Русенското варено прехвърлихме към стопаните на кучета, още завързани за банката, а разказите се повтаряха, по-украсени и неприлични. Разбрах защо някои от по-възрастните колеги повишаваха тон - еуфорията се създаваше нарочно - за да отвличат вниманието от иглите и вероятността да загубиш съзнание. Откачат те, ставаш и отново се усмихваш.


Този октомври няма да има кръводарителска акция.

Няма достатъчно желаещи, за да има смисъл целият екип и техника да се замъкне на крака.
И аз искам да напиша нещо.
На всички, което влизат, търкат бюрата 8 часа и след това излизат през един и същи вход, всеки делничен ден.
На всички, с тъмни костюми, тежки портфейли и дебела връзка с ключове.
На всички от тях, което се чукат с неознати без презерватив, а в същото време се страхуват от зараза чрез игла.
На всички, които нямат здравословни проблеми, но са с особено и винаги егоцентрично мнение.
На всички сто килограмови дами, страдащи от анемия, недоспиване или депресия.
Искам да кажа, че това да дадеш на някой, който никога няма да видиш, не те прави Бог, но не те и ограбва. Че няма нищо лошо, този някой да е потен циганин, изнасилвач, наркоман или луд. Че тялото ви така или иначе старее и УМИРА с всяка шибана минута! И че това да дадеш, в буквалния смисъл, част от себе си, без да получиш нищо, е защото не струва нищо за теб, но е всичко за някой друг...

PARADISE LOST

"...И пространството носи забрава, но върши това, като изтръгва човешката личност от нейните връзки и я поставя в едно свободно и първично състояние - дори педанта и еснафа, то превръща на бърза ръка в някакъв скитник. Времето, казват, било питие на забвението, но и чуждинтският въздух е такова питие, чието действие може да не е толкова дълбоко, но затова пък е много по-бързо."
Т. Ман "Вълшебната планина"

Твърде безочливо да цитирам откъс ( много малък на фона на общо 700-те страници) от книга, която нямах търпение да прочета до край, нали? И все пак е по-добре изречение набило се в паметта, отколкото стотици страници, потънали в забрава. А и е идеално лесното начало на това, което към края си трябва да се оформи като разказ за пътувнето до Барселона.
Или по-точно снимков материал на нещо, което те кара да поскочиш на мястото си.
Трябва да призня,че далеч не съм перфектния турист - тялото ми реагира зле в църкви, мразя да ходя с часове, да снимам сгради, да се храня със сандвичи и почти целият ми багаж, междувременно, да виси на раменете ми. И все пак отпуската е за това, за да се ползва, защото в противен случай, както се изразява шефа " където стои - там капи".
След сериозно замисляне над афоризма и мъчително прекосяване на няколко хиляди километра се озовахме в Барселона.




Тръгването. И хубавият Пловдив.

Дворецът на Доджите. Венеция.



Споменах ли, че не обичам да ходя пеша?:)



Фигерас. Музеят на Салвадор Дали (Crazy M F )
Явно твърде елитарен, препълнен с хора, преструващи се, че разбират това, което виждат. Или по-лошият вариант - очевидни послания, но преднамерено комплицирани от възприемащите?


Катедралата на Барселона. Ето така обичам да ме снимат - отдалече и размазано:)
Колко ли индулгенции за продадени, за да се позлати всичко тук...




"Шоколадовата къща", част от квартала, проектиран от Великият Гауди.





SAGRADA FAMILIA. Отново творение на Гауди. Съвършена! Тежък на пръв поглед стил. Куполите представляват купи с плодове. Надявам се, по този начин Гауди тайничко да се е присмял на църковните канони. Мен поне подсети, че нищо не бива да се взима прекалено насериозно.


Дървото на Живота?






Търговската улица La Rambla.



Аквариумът. И пингвините ( не зная дали бяха имераторски, но със сигрност - най-впечатляващите!)



Good Morning, Sunshiiine!



И за да не бъда съвсем несправедлива, ще нахвърля някои преимущества на дългото пътуване:

- имаш цялото време на света, за да прочетеш книгата, започната по Коледа
- оценяваш колко нормално са изглеждали крайниците ти, едва когато, след 24 часа прекарани в автобус, приемат гигантски размери
- можеш спокойно да правиш папарашки снимки на спящтите ти "съседи"
- неусетно придобиваш бързина и ловкост, толкова нужни за преобличане в химическа тоалетна
- количеството багаж те кара да се чувстваш роб на вещите си. ( това в плюс ли е?)
- спокойно можеш да бъдеш олицетворение на всичко, над което си се надсмивал, при вида на туристи в България. Е, палачинката все накога се обръща. Нали? :)